Йорданка Христова заминава да пее в 4 града в Канада по покана на канадско-българския културен център "Зорница" в Монреал. "В афишите сме я нарекли царицата на българската естрада. Тя наистина е такава", казва Ива Беличка - създател на център "Зорница", която организира и концертите на 2 март в Монреал, на 3-и в Торонто, а на 10-и и 11-и в Калгари и Ванкувър.
Йорданка Христова е родена в София. Завършва естрадния отдел на консерваторията в класа на Милчо Левиев. През 1966 г. печели първа награда на първия "Златен Орфей". Повтаря успеха си през 1967 и 1975 г. През 1974 г. е първата българка, която 1 месец представя страната в програмата "България на Айфеловата кула" в Париж. Имала е концерти в 36 държави. Печели награди в Брашов, два пъти в Сопот, Полша, Варадеро, Будапеща, Дрезден, Истанбул, Витебск.
Тя е най-известната чуждестранна певица в Куба в последните 30 г. Хиляди кубинки са кръстени на нея. Снаха е на бившия вицепремиер и министър Григор Стоичков. Има 2 деца.
- Разбирам, че се стягате за турне в Канада. Това първото гостуване сред българската общност там ли ще бъде, г-жо Христова?
- Не. Канада е една от първите страни в Америка, които съм посетила - след Куба, разбира се. Още през 1974 и 1976 г. бях там, а след това съм ходила много пъти. Винаги отивам с удоволствие. Обичам и Квебек, който е френскоговорещата част, и Торонто. Имам много приятели, а сега, когато има толкова много българи, преживяването е още по-вълнуващо, емоциите са на много висок градус. В Торонто и Монреал бях за последен път преди 3 години, но във Ванкувър не съм била от 14 г. Бях за последно там през 1998 г. Това ще е първото ми гостуване само в Калгари.
- Вие често пеете пред сънародници по света. Като ги гледате, какво си мислите - мъчно ли ви е за тях, че са се откъснали от родината, или благородно им завиждате, че са успели да изградят един по-различен живот?
- Нито едното, нито другото. Гледам по всякакъв начин да мога да повдигна духа им, да имат добро настроение и да присъстват на един много силно емоционален концерт два-два часа и половина, който да им даде сили да продължат. Те са избрали живота си там. Знам, че не е лесно на емигрантите никъде по света.
Сестра ми от 16 г. живее в Америка. От друга страна, светът вече е толкова глобален - всеки избира къде да бъде физически, защото икономически проблеми има навсякъде. Но все пак мисля, че сънародниците ни в Канада са късметлии, защото Канада заедно с Швеция е една от най-социалните страни.
- Значи ролята ви не се изчерпва само с концертите - след тях играете ролята на психотерапевт...
- Да, винаги след концерта не си отивам - напротив, ние се прегръщаме, целуваме се, намираме общи познати, правим си снимки. Така че пеенето е едно, но и след това емоционалното натоварване е доста голямо. Опитвам се да вдъхна кураж на тези хора.
- Това не е малко - много изпълнители не го правят...
- Надявам се, че е така и, че е за добро. А и не ми пречи - обичам да се раздавам, имам енергия в излишък...
- Това ви личи. Откъде имате тази енергия?
- Мисля, че е наследствена. Майка беше такава - безумно енергична жена - и витална, и неуморима. Понякога смятам, че съм леко лудичка, че имам такава енергия, но на нея приличам...
- Сигурно ви помага и това, че от 8 г. се занимавате с йога?
- Да, права сте - това ми помага да балансирам емоциите си. Човек на определена възраст започва да се разделя със страшно много близки хора. Ето, след погребението на Коста Цонев бях емоционално минорна, но йогата ми помага да преодолея това и по-бързо да дойда на себе си.
- Колко пъти в седмицата практикувате йога?
- Почти всеки ден - понякога по-дълги практики, понякога - по-къси, казвам си мантри.
- Сама ли практикувате, или с инструктор?
- Вече сама. Защото много пътувам. Но обменям с Анна Павлова - моя български гуру, и с други приятелки, някои нови неща, някои задължителни асани. Когато нямам време, поне тях трябва да направя.
- За хората, които не са запознати с йога, кое е първото нещо, с което бихте ги окуражили да започнат, за да продължат и да стигнат до съвършенство?
- Мисля, че това е въпрос на личен избор. В началото видях какви положителни резултати има, как човек може да си излекува сам много болести - високо кръвно, диабет, дори множествена склероза. Но трябва страхотна дисциплината. Ако човек е готов да се лиши, е за добро.
- Да се лиши от какво?
- Ами при всички случаи от малко време - да даде поне 5-10 минути, а понякога и час, ще е от полза. В началото питах Ани: "Кажи за това, за друго, за трето заболяване - какво да направя, за да помогна на други хора да им мине, а тя ми каза, че човек трябва да е узрял, да е готов. Имам познати, които почнаха, но не издържаха на дисциплината и се отказаха - продължават с разни диети и други опити, но не и с йога. Въпрос на дисциплина.
Най-важно е например дишането. Много важни са и упражненията за двигателната система. Но това са, така да се каже, физическите проявления на йога. А има и други, които са не по-малко важни - обръщаш се към себе си, опознаваш се по-лесно, реагираш, когато имаш някакъв проблем, знаеш какво трябва да направиш.
- От какво друго освен от лично време трябва да се лиши човек, който практикува йога?
- Диетата, или по-точно спазване на хранителен режим, е задължителна. Аз не съм 100 процента вегетарианка - ям риба поне веднъж седмично, яйца, а сиренето е едно от най-любимите ми неща и от него не мога да се откажа. Но девета година не съм яла червено месо. Великденските и коледните пости ги спазвам напълно без дните, в които църквата позволява риба - тогава хапвам риба.
- Как открихте йогата?
- Стана след смъртта на майка ми. От 2000 г. до 6 ноември 2003 г., когато майка почина, загубих 5-6 човека от най-близките - свекърва ми, мъжа ми, по-малко от един месец след него - татко, после най-добрия ми приятел Християн Платов, а да не говорим за колеги, които също са ми близки и скъпи. Но след като майка си отиде, бушоните ми не издържаха.
Ние бяхме много близки, макар че тя не искаше да дойде да живее при мен, защото се справяше с всичко. И тогава изведнъж светът се преобърна. Какво ли не опитах и през януари 2004 г. почнах да се занимавам с йога.
- А какво друго бяхте опитали?
- Имах такова сърцебиене, такива екстрасистули, че просто не можех да спя. Имах безумно напрежение в гърдите, чувствах се много зле.
- А кой ви отвори очите за йогата?
- С една приятелка правехме походи, гладувахме и какво ли още не, но не можех да се съвзема. Тя ми напомни, че преди години в дома на Тересита Капоте - сегашната посланичка на Куба, се бяхме запознали с Ани Павлова. Но тогава, изглежда не бях готова да се посветя на тази философия.
Благодарна съм на Ани, че когато през януари 2004 г. й се обадихме, тя прие да дава часове на 3 жени частно, защото по принцип води курсове с по-големи групи хора. След това отидох няколко пъти в едно от йога училищата в кв. Иван Вазов. Едва миналата година отидох за първи път в ашрама в Рикия в Индия, защото тя не ми разрешаваше. Там имаше интересни празници, йога церемонии и това ми се отрази много добре.
- А защо Ани не ви позволяваше да отидете в ашрама?
- Защото условията са много спартански. Не е студено, няма сняг, но водата е предимно студена, яде се на пода, много от хората, които отиват там, се разболяха, а аз се върнах здрава, на следващия ден имах концерт, на по-следващия - снимки. Чувствах се прекрасно. Храната страшно ми харесваше, като се върнах, не ми се ядеше нищо друго.
- Колко време останахте в ашрама?
- Две седмици. После за една седмица отидох в Делхи и се прибрах, а останалите от групата продължиха.
- Освен йогата кои са другите неща, които ви дават сила?
- Поначало съм оптимистка. Безумно вярвам в доброто, вярвам, че обичта между хората и доброто ще възтържествуват. Трябва да се обърнем към него, защото иначе ще се обърнем срещу себе си.
- Как отговаряте на хората, които ви причиняват зло?
- Отминавам ги, преживявам го и не мисля за него. Простила съм и прощавам на всички. Както казва Христос, давам си и другата буза. Явно такъв ми е характерът, защото още преди да се занимавам с йога, живеех по такъв начин. Затова много малко ми струваше да премина към йога - само практиките, които трябва да правя, мантрите, които трябва да казвам, да не ям месо и да избягвам някои други храни. Това е, което промених, но то не е кой знае колко.
- Тази философия май ви идва отвътре...
- Да, аз много обичам ориз, бобови храни, зеленчуци, плодове. С тях мога да си живея спокойно. Обърната съм към хората, добра съм, на всеки мога да обърна внимание, да спра, да поговорим. Човек трябва да служи, да се раздава, да обича и да се пречиства - това са основните неща, които нашият гуру ни съветва да прилагаме в живота си.
- Имате ли добре развита интуиция? Как разпознавате хората от вашата кръвна група?
-Явно имам, защото усещам хората от едно ръкостискане. Приемам абсолютно всички веднага с широко разтворени ръце, но и веднага усещам дали има химия между нас и дали приятелството ни ще продължи. Не деля приятелите си на полезни и други, те могат да бъдат всякакви, стига да има какво да ни свързва.
- А вярваща ли сте?
- Аз вярвам в космическата сила, която можем да наречем и Господ.
- Тази вяра какво ви дава?
- Да не правя зло, да се раздавам на хората, да обичам, да бъда добра с хората, да помагам на този, който има нужда. Когато в ашрамите се практикува карма йога, аз нямам проблем със себе си - мога да правя всичко. Защото там могат да ти кажат да идеш да измиеш тоалетната. И ти трябва да го направиш. Няма срамен труд. Преодоляла съм суетата на това ниво.
- А какви книги четете?
- Когато отивам там, ни подаряват доста книги, които са полезни и интересни - философски - на нашия гуру, който почина - Парамахамса Сатиананда Сарасвати, и Ниранджан, който го наследи и в момента ръководи цялата философска пътека. Аз обичам да чета такива книги.
Но в самолета, когато пътувам, чета предимно криминалета, гледам филми, правя си пасианси, обичам да играя карти. Играем канаста с Боян Иванов и Митко Йосифов - мои скъпи близки колеги. В празничните дни, в събота и неделя, се събираме в дипломатическия клуб "Глория палас" в Горна баня, при Ники Божинов, където играем бридж-белот. Нямаме постоянни двойки - теглиш и играеш, с когото ти се падне. Прекарваме чудесно време заедно. Разказваме си вицове, черпим за рождени и именни дни. Приятно е.
- А философските книги, които четете, на какъв език са?
- На английски.
- И ги четете в оригинал?
- Когато разбирам смисъла, не ползвам речник. Не ми е перфектен английският, но говоря без никакъв проблем, макар че аз съм франкофон.
- Говорите и испански?
- Да, и френски, италиански и няколко славянски езика.
- На колко езика пеете всъщност?
- На 18. Последният беше хинди и урду, преди това пях на японски и китайски.
- На кой сте се метнали такъв полиглот?
- Ами не знам, идва ми отвътре, сигурно е от опита ми в минали животи.
- Кажете нещо за семейството, в което сте израснали.
- Родителите ми са покойници, светла им памет. Ние бяхме чудесно семейство, много се обичахме. Затова много ми липсват. На излизане и прибиране се прегръщахме и целувахме, имахме нежни имена, с които се обръщахме един към друг. Така опитвам да науча и децата си, с които също сме много близки.
- Мисля, че ви личи, че сте отгледана с любов...
- Израснала съм с много любов и сред много любов. Аз съм родена по време на войната, през 1943 г....
- Не ви личат годините...
- Тогава, в това следвоенно време, сме били евакуирани в Пролеша, където съм проходила на 9 месеца. Когато растеш с общи проблеми, тогава има много повече любов и доброта у хората. Военното време обединява, както и бедствията. Аз дълги години не помня да си заключвахме къщата. Така беше и със съседите. Ако завариш някой да обядва, той веднага те кани на масата. Хората бяха много по-добри и дружелюбни, а не отчуждени и озлобени. Израснала съм с хората от цялата махала. Татко е бежанец от Беломорска Тракия, от Кукуш - израснала съм сред чичовци, вуйчовци, братовчеди - те, македонците, всичките са роднини. Църквата "Света Троица" беше наблизо. Така че имах прекрасно детство не само вкъщи, но и навсякъде около нас.
- Вече описахте ли това в автобиографията, която започнахте преди години?
- Много ще разказвам за това - няма начин. И до ден днешен всички помени - на майка, на татко, на мъжа ми, ги правя в моята любима църква "Света Троица".
- А докъде стигна автобиографията ви?
- От 2 г., откакто съм се завърнала от Япония, нищо не съм добавяла. Много пътувам - миналата година бях в 6 държави, сега пак тръгвам в 4 - отивам в Куба, оттам в Канада, после в САЩ, а сигурно ще отида и до Мексико и ще се върна за Великден.
Все имам някой проект, който трябва да изпълня, и все не ми остава време ей така да седна и само да пиша.
- И в Куба ли ще изнасяте концерти?
- Не, в Куба отивам на почивка. Там смятат, че звезда от моя ранг трябва да пее с жива музика, така че сега само ще почивам.
- Какво продължава да ви връща толкова години в Куба?
- Този месец се навършват 45 г. от първото ми отиване в Куба. Имам много приятели там. Това е един изключителен, духовен народ, което е страхотен дар божи. Имат невероятно чувство за хумор, не са еснафи. Там се чувствам като у дома си, а и те ме приемат като своя, затова обичам да ходя - все едно съм вкъщи.
- Мнозина сигурно се питат какво ви впечатлява в една комунистическа страна...
- Който пита подобно нещо, просто не познава Куба или има клиширани представи за нея. Първо, не мисля, че е имало страна в света, където комунизмът под някаква форма да не е съществувал. Второ, какво по-хубаво от това, ако една страна предлага социална справедливост и грижа за хората, каквито са Швеция и Канада. Когато през 1989 г. социалистическият лагер изостави Куба, тя изпадна в тежка криза, но успя да се съвземе благодарение на разумна политика. Бяха вложени много усилия и средства в туризма и страната стана привлекателна туристическа дестинация, посещавана от хиляди туристи годишно. Понеже тези хора искат да опитат национални храни и напитки, Куба инвестира и разви и хранително-вкусовата си промишленост. Още едно нещо ме впечатлява там - макар че имат проблеми, здравеопазването, токът, газта продължават да са на символични цени - държавата ги покрива. В същото време успяват да развиват интернационални програми и са като спасителен остров в Латинска Америка. Една от тези програми бе "Да, ти можеш", благодарение на която милиони хора от Латинска Америка успяха да се научат да четат в зряла възраст. Друга програма бе за лечение на зрението. Стотици бедни латиноамериканци могат да отидат да оперират очите си в Куба, където правят безплатно по 500 очни операции на ден. От наши лекари съм чувала, че са впечатлени от това.
- Коя е мисълта, която си повтаряте най-често?
- Животът е движение, движението е живот.